Всичко, което съществува има право да съществува. “Да приемеш” означава просто да признаеш това право. Правото на всичко, което съществува – да съществува. Често обаче, това е далеч от просто, защото ние заемаме високомерната позиция да знаем кое е правилно и кое грешно. Примирението, в широкия смисъл на употребата на понятието, обозначава състояние на вътрешен бунт, несъгласие, съпротива, която не се извежда навън по здрав начин. И, за разлика от приемането, примирение е да позволиш на нещо да съществува и да се захранва от теб. Това е свързано с неумение за поставяне на здрави лични граници, асертивност, себезаявяване и ограничаващи вярвания. Вътрешното “немирие” винаги се отразява навън и създава всевъзможни неприятности, от бели и пакости до големи (само)разрушения.
Приемането предполага избор, а примирението съдържа нагласа за липса на избор. “Не мога да приема това. Искам да се освободя.”
Всъщност, ако не можеш да приемеш, не можеш да се освободиш. Отричането, осъждането, бунтът и съпротивлението, независимо дали се преживяват само вътрешно като неприемане или примирение, водят до повече от това, което не искаш.
Какъв е механизмът? Ти овластяваш това, което не можеш да приемеш/осъждаш/изключваш и му даваш ключова роля за теб и твоя живот. Тогава то не изчезва. През бунт, опит за унищожение или бягство, е възможно то единствено да заеме друга форма, нов облик, да се “преоблече”, дори да се увеличи и подсили до момента, когато вече не можеш да проявиш друго, освен приемане…
Когато не приемаш нещо, ти му даваш главната роля. Как? Даваш му своето концентрирано внимание и фокус. Това, което не приемаш започва да заема място в живота ти, все по-голямо, и се обособява като член на всички системи, в които си вграден. Следователно, първата стъпка, колкото и парадоксално да звучи, първата стъпка към освобождаването, е приемането. Това е и най-предизвикателната и трудна стъпка, защото най-напред изисква допускането на тази нагласа като необходима, истинна, правдива, а след това нейното дълбоко осмисляне. Очистителната ѝ сила следва да се придвижи през целия опит до момента, да напои и да филтрира. След това тя може да се утвърди през действията и самонаблюдението.
Когато приемаш, няма как да се примириш. Приемането предполага отговорен, съзнателен и свободен избор, който няма нищо общо с детска/жертвена позиция, присъща за примирението, която кънти в съзнанието с изречения от порядъка на: “Ще понеса и това, нямам избор, не мога”. Напротив, ако приемането можеше да говори, щеше да каже нещо от сорта: “Ти имаш своето място, своето право, аз го приемам и признавам, и точно от тази позиция, избирам нещо различно за Себе си.”. За себе си… Можем да избираме, само и единствено… за себе си.
Последни коментари